Здравето на Истинските хора

 

 

Здравето и болестта има нужда да бъдат видяни в една нова светлина – в светлината на холистичното лечение, чиято неотменна част е психологическата наука, тъй като потиснатите и нерешени въпроси от емоционално естество пораждат болест.
Тялото е проводник на физическо ниво на информацията, изпращана от съзнанието и то с единствената цел да бъде ясно видяна от нас.

Тялото е храм на душата и дължи функциите си именно на нематериалните инстинкти, емоции, чувства, психични движения и когнитивния процес.

Съзнанието е информация, придобиваща форма или израз чрез тялото, така както едно радиопредаване чрез радиоапарата.

За да се възстанови равновесие в системата-човек, боледува тялото, за да станат видими и регистрирани чрез страданието дисбалансите в нашето съзнание или онези области, които са излезли от първоначалната си хармония и единство. Следователно болест означава нарушаване на единната хармония и едновременно с това чрез лечението ние се връщаме обратно към динамичното равновесие и баланс, чувства ме се във върхова форма, здрави и щастливи.

Така както тялото не може да живее без менталното и емоционалното, така и тсамото о не може да се разболее без информацията, изпращана от тези нива на системата към него т.е. не може да се направи разграничаване между физически, психични, психосоматични и каквито и да е други болести.

Една от най-честите причини за разстройване на здравето е потискането на емоциите. Появи ли се в тялото симптом, той привлича вниманието върху себе си, прекъсвайки досегашния ход на живота ни. Поради това един симптом трябва да бъде уважаван и обичан, не мразен и пъден, защото той е вестителят за нарушеното равновесие в нас. Чрез по-дълбоко вникване в себе си ние правим излишен симптома, а неговата задача на сигнална лампа изпълнена.

Проявявайки, симптом на видимо, материално ниво, ние изнасяме вън, за да видим „другост”, да проектираме върху, за да „провидим” причиненото в невидимото. И защото възприемаме всичко извън тялото(кожата) за другост, то границата, физиката е теренът на изява.

И щом усетим и разберем, че няма другост, че цялото, което сме, е винаги едно и че е изцяло цяло, тогава „изплютите” симптоми на физическо ниво няма кой да ги „поддържа”, т.к. емоции и ментално са ожизнени и пречистени и това обуславя възвръщаемост към здравителни баланс и хармония.

Болестта е състояние на човека, което показва, че в неговото осъзнаване нещо се случва. Един дисбаланс в психично отношение се изявява в тялото във вид на симптом, който носи информация за дефицит или свръхпродукция, по-скоро за поставените от самия човек граници…

Веднъж прозряна същността симптом и болест, поведението на човека се насочва към възстановяване на хармонията. Такъв човек не гледа на страданието си като на враг, а като на приятел, който му помага да намери онова, което му липсва и да достигне до същината на болестта, а оттам да поеме към възстановяване на здравето.

Симптомите са наш приятел, който категорично ни казва истината, който не си отива щом го отпратим гневно и се появява винаги, когато ни е нужно. Симптомът, ако го разберем и имаме смелостта да бъдем отговорни към себе си, ще бъде нашият най-мъдър учител по пътя към изцелението ни. Той ни показва какво ни липсва, посочва какво е нужно да интегрираме в съзнанието си, и когато това се случи той става ненужен, защото няма на какво да бъде изразител, няма какво да сигнализира. Ето това е разликата между това да надвиеш болестта и да я разбереш, приемеш и преобразуваш. Трансформирането води до изцеление, до цялостна проява на здравето, до онази цялостност на съзнанието, която наричаме просветление…

Характерен белег на болестта е полярността, с която нашето съзнание възприема всичко, което вижда и което съществува. Живеем в дуален свят – тъмно и светло, ден и нощ, мъж и жена, добро и лошо и т.н…. ние можем да разделяме до безкрайност. В такова разделение попадат и понятията: болест и здраве, често разглеждани от нас като две противостоящи състояния. Още при изричането на думата “аз” ние се разделяме от останалото съществуващо, ограничаваме се и се превръщаме понякога за цял живот в пленници на полярността. Егото не ни позволява да видим скритото единство зад дуализма, не си позволяваме да разширим съзнанието си, да излезем извън рамките на самомнението си и да прозрем общото, цялото, единното, единственото…

Болест и здраве са две понятия свързани в система и живеещи едно от друго, както вдишването от издишването, като прилива от отлива. Следователно полярното ни съзнание, често представящо ги като две взаимно изключващи се състояние, трябва да се издигне над избора, обусловен единствено от или-или и да види единството им. В противен случай, когато се борим срещу болестта за да бъдем здрави, по закона на вселената за равновесие на всяко нещо от най-малкото до най-голямото, колкото повече се борим срещу, толкова повече ще нараства обекта или субекта, който искаме да преборим. Нагледен пример в това отношение е медицината – колкото повече прави за здравето, толкова повече са заболяванията.

Този феномен в психологията се нарича фиксация или придаване на прекалено голяма важност на нещо, което искаме или да получим или да премахнем. Отдавайки сили на борбата срещу заболяванията,т е пропорционално нарастват със същия темп, с който се съпротивляваме. Невъзможно е да премахнем единия полюс – болестта без да се освободим и от другия – здравето. Ако искаме да израснем, трябва да се издигнем над дуалното и да видим общото, да се научим да виждаме и двата полюса на едно и също нещо и да търсим позитивното в тях.

Всяка наша идентификация, която почива на ограничения избор между две решения отрича противоположното и води до болест, в най-широк смисъл на понятието.

Всичко това, което не искаме да видим, да преживеем, да приемем, т.е отричаме образува нашата сянка, защото отхвърлянето на половината от възможностите само ни пречи от изживяването на нашата цялост. Това, че нещо не го забелязваме не означава, че то престава да съществува, то просто се превръща в наша сянка. Като сянка окачествяваме сбора от всички отхвърлени области, които човек не иска да види и затова не ги осъзнава. Тя представлява опасност за човека, защото той често не подозира за съществуванието й , т.е не я познава.

Всички импулси, които произтичат от сянката, човек проектира върху някакво анонимно зло, защото се страхува да открие у себе си източника на собственото си страдание. Нима е възможно аз да си причинявам всичко това?! Абсурд!

Ако сме честни със себе си ще признаем, че се страхуваме от неизвестното. А сянката е неизвестна за нас, плашим се да опознаем и поемем отговорността за собствената си цялост. Процесът на проециране означава, че превръщаме едната половина от себе си във враг и изнасяме вън от себе си, раждайки заболяване. Отхвърлянето и борбата ни карат да посвещаваме голяма част от времето и енергията си на външния, видим признак, като по този начин достигнем до възможността за интегрирането му в нашето съзнание.

Външния свят само отразява принципите, които са залегнали в съзнанието като цяло. В този смисъл нашето познание трябва да премине през полярността, защото чрез нея достига до знанието за неитегрираните от нас принципи и се изкачва на качествено ново стъпало в еволюционното развитие. Човек като микрокосмос е отражение на макрокосмоса и съдържа в умален вид всички принципи на битието, дремещи латентно в съзнанието му. Пътят през дуалността изисква присъединяването и осъзнаването на тези принципи. Всяко човешко решение избира единия полюс и отхвърля другия като по този начин създава своя сянка. Импулсите на сянката сякаш нахлуват от несъзнаваното в тялото и се соматизират, превръщайки се в симптом. Той на свой ред ни кара да интегрираме и преодолеем чрез тялото си недоброволно изживения на ментално ниво принцип като възстановява равновесието.

При тълкуването на симптоматиката следва да се въздържаме от привидно причинните взаимовръзки на функционално ниво. Те винаги могат да се намерят(ние сме неделима цялост) и не ги отричаме, но могат да ни въвлекат в лабиринт. Ние тълкуваме само симптома в неговото качество и субективно проявление. Следва да анализираме момента на проявяване на даден симптом в контекстта на нашите мисли, чувства, фантазии, житейските ситуации които определят времевата рамка на появяването на симптома. Следва също да обобщим симптоматичните проявления в принцип и да пренесем този модел на психично равнище. Вслушването в използваните езикови формулировки може да послужи като ключ, тъй като нашия език е отражение на процеси случващи се в дълбините на нашата психика. Накрая трябва да си зададем въпросите: на какво в живота ни сега ни пречи симптомът и към какви действия ни подтиква. Отговорите на тези въпроси обикновено бързо ни доближават до централната тема, до ядрото на случая.

Симптоматично тълкуване и анализ… да… но всъщност сигурна съм, че никога не е имало лекар по никое време, в никоя държава, в който и да било период от историята, който да е излекувал каквото и да било. Лечителят на всеки човек е в самия него. Най-добрите лекари са тези, които са съзрели в себе си и са развили таланта да служат на обществото чрез това, което правят най-добре.

Всички сме енергия, вечна сила, променяща се от форма във форма, но винаги съществуваща. Всички срещи с други хора са преживявания и всички преживявания са връзки завинаги. Ако човек се отдалечи с лоши чувства, затаени в сърцето, за друг човек или пък автоагресия и този кръг не е затворен, то по-късно в живота този модел има склонност да се повтаря. Така човек не страда само веднъж, а много пъти, докато възприеме урока. Няма правилно и грешно, има единствено уроци и тяхното научаване или ненаучаване…

Хубаво е да наблюдаваме, да ставаме по-мъдри от урока, който извличаме от случващото се. Хубаво е да изказваме благодарност, да благословяме събитията и хората участващи в тях или провокиращи ги… Изводът до който достигам е, че основна роля за здравето и добруването ни играят нашите усещания и чувства.

Това, което има значение, е начинът, по който се усещат нещата. Това се записва във всяка клетка на тялото, в сърцевината на личността, в ума и в твоето вечно аз. Когато някои религии проповядват необходимостта да нахраниш гладните и да подадеш вода на жадните, самото даване, както и човекът при когото те отиват не е от значение. Важно е чувството, което човей изпитва, когато от сърце и с любов дава… Да доставиш вода на умиращо растение или животно ти носи толкова просветление за опознаване на живота или на нашия Създател, колкото и намирането на жаден човек, комуто да предложиш вода. Ти напускаш това ниво на съществуване със своеобразен архив от регистриран момент след момент как ти владееш емоцията си. Невидимите, нефизически чувства, изпълващи вечното в нас, са тези, които отбелязват разликата между доброто и по-малко доброто/неосъзнатото такова/. Действието е само канал, чрез който чувството, намерението могат да бъдат изразени и преживявани.

Когато един доктор казва на пациента си, че неговият случай е безнадежден, това всъщност означава, че познанията на самия доктор са ограничени и той няма информация, която може да използва и да му е в помощ за лечението. Това съвсем не означава, че не съществува начин за излекуване. Ако някой друг човек някога се е преборил със същия здравословен проблем, тогава човешкият организъм очевидно притежава способността да се самолекува, има модел за възвръщаемост на здравето при конкретната проявена болест. Винаги има. Защото болестта е компонент на здравето. Висш компонент на здравето като постоянно случващ се механизъм. Лекуването няма нищо общо с времето. И то, и болестта траят мигновение…

Тялото представлява цялостност и здраве на клетъчно ниво и после в някакъв миг се появява първата анормалност в частица само на една клетка. След това може да минат месеци или години, преди да се появят симптомите и болестта да бъде разпозната. Излекуването е обратният процес. Ти си болен и с разклатено здраве и тогава в зависимост член на какво общество си получаваш някакво лечение. В един момент организмът престава да се движи по низходяща линия и прави първите стъпки към възстановяване. Вярвам, че ние не ставаме безразборни жертви на лошото здраве и че физическото ни тяло е единственият способ, чрез който нашето по-високо ниво на вечно съзнание общува с нашето лично съзнание. Успокояването на организма ни позволява да се огледаме и да анализираме истински важните наранявания, които имат нужда от грижи: наранени взаимоотношения, пропасти в системата на нашите вярвания, блокировките с тумори на страха, ерозираната вяра в нашия създател, вкоравели емоции на неблагодарност и т. н….

Всичко от това Ще се обяснява научно. Само че към този момент от развитието си стремежът на човечеството е да създава апаратури, за да прилага техники… А всъщност истината за Истинските хора, които ще се лекуват със съзнание и мисъл, с осъзната свързаност, любов и светлина в душите, е че те… случват чудото живот и здраве без….електрически шнур.

Психосоматиката е телесно отражение на душевния живот на човека. Тялото се представя като един вид екран, върху който се проектират символичните послания на подсъзнанието, не несъзнаваното, на неинтегрираното отделено. Върху този екран всичко “тайно” (подсъзнателно) става “явно” (съзнателно). Изцелението има за цел да постигне цялост и единство. Човекът е здрав, когато е открил истинското си Аз и се е слял с всичко, което е.

Болестта принуждава човека да не напуска пътя към единството, ето защо тя е път към съвършенство.