Значение и роля на миазмичната теория в хомеопатията

 

 

Значение и роля на миазмичната теория в хомеопатията

Миазмите в светлината на неврозата.

Еволюционен поглед над миазмите. Себеактуализация.

 

Философско есе

Анелия Михайлова, New Homeopathy School

 

Отличаващо Хомеопатията като медицина и наука са нейните фундаментални теории за жизнената сила като динамичен непрекъснато грижещ се за оравновесяване и балансиране жизнен принцип на здравеене и добруване в хармония и баланс на системата-човек, както също и теорията за миазмите. Човекът и животът му трябва да бъдат разгледани през призмата на основната концепция на хомеопатията, тази на виталистичната теория.

Миазмите в Хомеопатията характеризират поведението на жизнената сила на човека, те задават определени програми, които тя следва при адаптация към факторите на средата при адаптацията й към външни и вътрешни дразнители. Миазмите са енергетични програми, които задават модели на действие на жизнената сила.

Може да се обобщи, че миазмът е адаптационен механизъм, аксиома, модел, база,  имплементирана програма, в която ние се „вкарваме”, с оглед на това да се адаптираме към конкретни ситуации и обстоятелства.

 

В основата на всяка наша адаптация, на всяка адаптация на жизнената сила лежи някой от основните 7 миазъма – псоричен миазъм или псора, сикотичен миазъм или сикоза, сифилитичен миазъм или сифилис, туберкулинов миазъм, раков миазъм, СПИН-ов, остър миазъм.

 

Тъй като бих искала да представя едно ново разбиране и един нов поглед над миазмичната теория в Хомеопатията, първо ще въведа някои термини и понятия във връзка с това, за по-голяма яснота и изчерпателност на изказа.

 

Псората /хилядоглавата ламя както я нарича Ханеман/ е неизменно свързана с Персоната като част от личността. Какво представлява Персоната? Това са уникалните ми адаптации, имащи отношение към ти-обектите ми. Недопустимите неща в мен, в моя характер, изнасям вън от себе си – изтласканото представлява моята Сянка. А онова, което оставам, съставлява моята Персона. И аз, се изживявам в рамките на нея и виждам света и ти-обектите/субектите през призмата на своите ограничения.

Личностната насоченост на Персоната е към ти-обектите и към света. Потискайки се вътре, пренасяйки себе си вън, Персоната тръгва да търси себе си. Това търсене поставя началото на един поход на себенамиране, себеразбиране и себеактуализиране, а именно път на Индивидуация. Да се себеактуализираш е да се изразиш истински автентичен такъв какъвто си посредством осъществяване на творчески прозрения и реализирани актуализирани творчески уникални свои намерения и желания, импулси.

Персоната тръгва по пътя на своята Индивидуация към срещата й със своята Сянка – онова, което в хода на живеене е отхвърлила. Тази среща се осъществява в сикотичен миазъм, където знаем, че е характерно отхвърляне на нежелани и недопустими неща от нас самите, където знаем, че има криене, лъжа и маскарад...

Персоната, срещнала своята Сянка в сикотичен миазъм, осъществява интегрирането й и става Его – тази трансформация се случва в  сифилитичен миазъм... и транссифилитичното – осъзнаването на Егото не като граница, а като инструментариум, средство за биване в света за създаване на небходимият маскарад, който водиш, с който да пребиваваш в света на границите и маските. На маскарад се ходи с маски.

 

Но съзнаването на това изнася случването на нов план на съществуване и разбиране, което представлява изкачване, скок, еволюционно стъпало. Количественото натрупано потискане, себеограничаване, води до качествено изменено осъзнаване, води до „скок” в просветлено съществуване и биване.

 

Тъй като миазмите по своята същност се обясняват със и касаят конкретната адаптация на жизнената сила към факторите на околната среда, да определим значимостта и ролята на миазмичната теория в Хомеопатията, разгледайки за тази цел неврозата и енерго и психодинамичните принципи, които се случват по време на адаптацията на жизнената сила.

 

Нека разясним първо какво е неврозата? Неврозата е гладът, желанието на човек за компенсиране на глада, липсата и празнотата. А ако няма глад, ако няма празнота, то няма компенсация към дадена неудовлетвореност, следователно няма движение. Затова твърдя, че неврозата всъщност е в основата на еволюцията.

 

Водеща в адаптациите на жизнената сила е архиневрозата, т.е. желанието да задоволим глада, липсата. Водещо е споменът по първичното организмично удоволствие и изживяната след това липса. А това означава, че водеща роля има отделянето от ресурсите, от сигурността, водеща роля има границата, в която съм се поставил, болката от нея. Необходимо е да се адаптирам, защото съм се отделил и съм в липса. Защото... всичко онова, което правя, е форма на бягство от онова, което не ми носи комфорт и стремеж към удоволствие, във всичките му форми. Бягам от болката с нови изфабрикувани граници, с последваща поредна илюзия.

 

Т.е. това, което правя е асоцииране, проява на лично отношение към случващото ми се, като отхвърляне, изтласкване на травматичния за мен материал... И по този начин аз все повече ограничавам потенциала си, защото влагам енергия в отхвърлянето, държа травматичния материал далече от себе си. Така аз се фрагментирам, и  работя с все по-малък личностов потенциал.

Ако аз съм азово локализиран така, че да съм с малък личностов потенциал, ако все повече се фрагментирам и все повече поддържам тази тенденция, то значи аз ще изживявам недостиг, т.е. аз непрекъснато в целия си живот изживявам липса. А липсата знаем, че представлява по своята същност псора. И така... аз се изживявам непрекъснато в псора. На микро ниво, в частност, фрагментирано съм липса, всички така да ги наречем микропсори са мой непрекъснато случващ се принцип.

Всяка липса идва от поставена граница по силата на мое сключено със себе си споразумение, идва от потискането ми.

От  подобно себеограничаване можем да видим предпоставки за появата на някаква патология. И така, може да бъде изведено, че потискането е програмен енергиен модел на поведение на жизнената сила, което произвежда болести.

 

Една от най-честите причини за възникване на психосоматични разстройства, за възникването на болест като цяло, е потискането на емоциите. Та... за да се възстанови равновесие в системата-човек, боледува тялото/физиката/, за да станат видими и регистрирани чрез страданието дисбалансите в нашето съзнание или онези области, които са излезли от първоначалната си хармония и единство и се нуждаят от завръщането си обратно към цялостта, към здравето.

 

Идентификацията ни с ограниченото усещане за аза е източникът на нашите страдания. Единствено освобождението от тези граници е в състояние да ни освободи завинаги от житейските борби. Всички обаче сме наясно, че ние не можем „да се върнем там, откъде сме тръгнали”. И това е едно генерирано в нас усещане за недостижимост на нашите цели. И тъй като теренът в нас е невротичен /архиневрозата я имаме, тя е налице/, то във всеки един от нас е кодирана и имплементирана идеята за незавършеност... и в това няма нищо лошо – това ще видим, че води към еволюция и развитие.

 

Какво е себепознанието?! Да разбера и осъзная, че аз съм източник на всичко, че няма нищо вън от мен, че всички мои болки, проблеми са си вътре в мен и светът не е отговорен за начина, по който се чувствам. А само перспективата, в която се позиционирам, ме определя как аз ще се чувствам... как аз ще мисля, как аз ще се изживявам – дали в изобилие или в липса, дали себеразбрал се или себеограничил се в разбиранията за себе си.

 

Можем да кажем, че псоричният жизнен принцип се вижда като първопричина за всички болести, за отделянето, отдалечаването от благата, като единствена причина за поява на енергиен недостиг. Стигаме до псората, определяща се като вродената унаследеност и болестна предразположеност, дължаща се на потиснатости. Това води до поява на енергиен феномен, рефлектиращ в смущение на протичането на енергията.

 

Хомеопатията разбира човека и се базира на концепцията за жизнената сила у него – това как тя се адаптира, как индивидуално протича енергията в системата-човек.

Затова всъщност Хомеопатията с миазмичната теория като основа предназначава живот и случване. Защо е така? Защо се определя случване? Миазмите описват различните гранични проявления на  Енергията-Живот. Псоричният принцип може да се определи като главен, базов модел през целия цикъл на случване по пътя на живота.  Микропсорите могат да бъдат проследени във всеки миазъм, който представя някаква повтаряемост в поведението на жизнената сила.

 

Как се случва една болест?

Болестта се получава, когато ние се противопоставяме на естествените процеси.

А това, което ни кара да се съпротивляваме, е споменът от псората, споменът за недостига.

Самата псора като липса, т.е. невроза, плюс нейното компенсиране/т.е. тръгване към „обслужване” на архиневрозата, бягството, отделянето, разцепването/ със съответстваща адаптация... завърта цикъла на миазмите. Т.е. може да се каже, че ефектът на спиралата, на непрекъснатост, на повтаряне на един и същи модел е една невроза и нейното обслужване/съответно разрешаване/ т.е. макро или микро псора – каква, зависи от локализиране на азовия аспект, от личностовата азова локализация.

 

Задвижващият елемент в целия този енергидинамичен и психодинамичен програмен модел е липсата, недостигът, гладът, потискането. Т.е. себепоставените граници. За да се усетиш цял и себе си, трябва да си се лишил сам от цялостта си – „изгонил си се от рая”, повярвал си делюзорно в отделеността си от цялото, поел си по пътя на възвръщането на себе си. Така ти си възпроизвел нецялостност и илюзорни граници, за да стигнеш до себе си и осъзнаването си в здраве, цял, свободен, творящ.

 

Можем да обобщим в подкрепа на твърдението, че неврозата е в основата на еволюцията, че са необходими микропсори на незнание, на илюзия, липса и недостиг, илюзията за отделност от цялото е необходим продукт...

Микропсорите са неврозите, невротичните компенсации... задвижващият механизъм, за да се завърти „колелото-живот”. А нали неврозата е точно това -  желанието да компенсираш липсата и празнотата...

И пак всичко касае себевъзпроизведените илюзорни граници и реалността, в която се поставяме...

 

Микропсорите са задвижващото по пътя на миазмите...

Под път на миазмите се има предвид еволюционен път(Псора-Сикоза-Сифилис-Остро) и революционен път, който минава през псевдомиазмите(сифилитични отклонения на същинските миазми Псора, Сикоза, Сифилис), а именно съответно Туберкулинов миазъм, Раков миазъм, СПИН-ов миазъм. /За повече информация – лекция от Хомеопатична философия, „Теория на миазмите” – Иван Кацаров/

 

Микропсорите са потисканията... и всъщност движението се задава от съпротивата на Аза към липсата в различната му локализация по пътя на миазмите.  

 

диаграма на Аз-съпротивата

Съпротивата на Аз е към липсата. А пък Аз-ът го има именно заради отделянето, което поражда липсата. Аз-цял, Аз-абсолютен се е отделил от цялото, от източника на ресурсите, от изобилието, от „рая си” и е станал Аз-отделен. Но той помни цялото си и започва да се съпротивлява на липсата. И... има потискане, има загуба на енергия, има нужда от компенсация и се включва Аз-съпротива(а има съпротива, защото помни псората, има недостиг и липса или спомен за това, архиневрозната нишка я има). Аз-съпротивата е във вид на псевдомиазмично отклонение, което реално си е отделяне отново, нова гранична конструкция, т.е. е микропсора... т.е. необходими са микропсори на незнание, на илюзия, липса и недостиг, на илюзия за отделност... И всичко това стартира с една едничка делюзия. Делюзията, че си отделен от ядрото, от Цялото си, от „рая” си.

 

Ако няма „нарушение” на цялостта, ако няма глад, липса, недостиг и празнота, ако няма архиневроза, ако няма невротичен терен, няма как и няма смисъл да има адаптация, няма причина да има включване на компенсаторни механизми на защита. Това ни кара да се движим в проявената си отделност от Аз-отделен към Аз-цял-абсолютен. Това е Божествената искра на живота. Съществува необходимост от отделяне, за да се случи изживяване. От сингулярност да преминем към дуалност. Да се случи дисоциация. Да сме в полярност – да изживяваме радост и тъга, щастие и нещастие, да има добро и лошо, да има оценка, да има цветно и различно случване на живота.

 

Така, че съществена е идеята, че миазмите играят ключова роля в описването и разбирането на нашето развитие, защото импулсът за възникването на живота е първичната божествена искра в нас самите като такова проявление.

Миазмите очертават пътища. Еволюционни пътища - за себеусъвършенстване.

 

Псора – сикоза – сифилис ... както и псевдомиазмичните сифилитични отклонения туберкулинов миазъм(сифилитично отместване на псоричен миазъм), раков миазъм (сифилитично отместване на сикотичен миазъм), СПИН-ов миазъм(сифилитично отместване на сифилитичен миазъм)... символизират енергодинамика в непрекъснато случване.  Всички миазми са картини на някакъв енергиен модел на жизнената сила на човека и живота му.

 

Миазмичната теория охарактеризира Пътят на Индивидуацията. И той, Пътят, е енергийно зададен с моделите на поведение на жизнената сила. И тя, енергията, е дотам наша същност, че пътят, който е тя, ни води... докато осъзнаем  по пътя на воденето, по пътя на Индивидуацията и съществуването, че Аз съм пътят, че Аз го задавам, че Аз съм се водил, че Аз съм Енергията-живот, но просто съм забравил за това. Лещата, през която съм виждал, е била прекалено отклоняваща ме, прекалено невротична, илюзорна, компенсаторна, ограничаваща ме.

 

В този ред на мисли неврозите може да бъдат видяни като съпротивите на Аз по пътя на Индивидуация, който минава през същинските миазми. Псора – Сикоза – Сифилис – т.н. от Иван Кацаров еволюционен път на Индивидуация.

 

Това не значи, че Аз-съпротивите не са част от пътя на Индивидуация. Те просто са опити на обслужване на неврозата, в която текущо съм се поставил, опити да продължа илюзията, в която съм повярвал. Но енергийният вселенски принцип за баланс не обслужва неврози, а следи за разрешаването им и възстановяване на хармония и равновесие.

 

И всъщност отклоняванията са същинска и важна моя корекция и „вкарване” не в пътя  на консуматорското и обслужващото, а на творческото и съграждащото(=здравето и щастието), което е еволюционно по своята същност, което е същинска Индивидуация.

 

Това е цикълът на миазмите.

Метафорично и чисто символно този цикъл може да бъде описан така- Аз напускам зоната си на сигурност, своя комфорт, поставям се в липса, тръгвам в градеж/търсене на нов източник на ресурси. Количествено трупам наученото и после правя качествено изменение като Персоната, която съм, интегрира Сянката ми (отхвърленото от мен). Поради повишената си енергия от интегрираните части реализирам скок чрез остър миазъм и минавам на нов план на съществуване по спиралата на миазмите, по спиралата на еволюцията си.

Псора – Сикоза – Сифилис очертават еволюционния миазмичен път, който предполага израстване, развитие, усъвършенстване.

А пък Туберкулинов миазъм – Раков миазъм – СПИН-ов миазъм очертават революционния миазмичен път и в него има проявяване на съпротива: „Аз си оставам такъв, какъвто съм и ще се боря, ще се съпротивлявам.”(т.е. са поредно отделяне и поставяне на граници, дезинтегриране)

 

Псевдомиазмите не водят сами по себе си до остро състояние, до скок на нов план, до същинска трансформация, но те имат много съществена задача – обострят основния миазъм и себе си(отделянето, липсата е по-голяма).

 

Псевдомиазмите са „разрушителни” алтернативни пътеки/връщане назад за нов шанс за вземане на урока след проявената от Аза съпротива/, но и поправителни програмни отклонения. Така, че за да усетя посоката, пътят, поривът за движение, си продуцирам „разрушителност”. Това ме коригира и връща обратно по пътя на похода на Героя, към модела-шорткът, към краткия път, към пътя ми на най-малкото съпротивление.  Не мога да излъжа Вселената със съпротивите си – няма по-кратък път от най-краткия път.

 

Много ситуации в живота изискват от нас напускане зоната на сигурност и достигане до ново разбиране на конкретната ситуация. На макро ниво миазмичният цикъл се случва веднъж. На микро ниво този миазмичен енергиен процес е непрекъснат и повтаряем вселенски принцип.

И ... както Фройд казва „Раждането е прототип на всички неврози” (т.е. отделянето задава невротичен терен и последващи компенсации). Раждането е един процес на кодиране, на първично кодиране, защото в зависимост от това какво се е случвало/се случва/ в перинаталните матрици в хода на раждането, само на база на това ние се адаптираме в живота си. Каквито адаптационни механизми получим в процеса на раждането, в такива неврози сме склонни да се поставяме, движим се през ситуациите в живота си на база неврози.

 

По класическата трактовка на миазмите, в хода на миазмите от псора, през сикоза към сифилис, имаме дегенерация, т.е. прогресиращо влошаване. Но от гледна точка на фазите на раждането(първично единение или още първична връзка с майката, антагонизъм с майката 1 част, антагонизъм с майката 2 част, симбиотична връзка с майката или синергизъм), т.н. от Станислав Гроф перинатални матрици на „раждането” имаме еволюционен процес, интеграция. Всяка от фазите на раждането съответства на конкретен миазъм. И така... можем да кажем, че това, което миазмите реално описват и представят, ни помага да разберем и осъществим  висшата  цел на нашето съществуване. А да еволюираш значи точно това -  да отиваш в по-висш план на съществуване.

 

На миазмите може да се погледне по-различно и хуманистично. И както самият Юнг смята – всяко човешко същество притежава творчески потенциал, който е заключен като енергия в несъзнаваното. И е прекрасно, когато можем да се включим към тази енергия, да я канализираме, да бъдем нея като божествена проява и да се изживяваме като творци на собствения си живот, на собствената си реалност.

 

Знаем, че много хора боледуват и след боледуване са доста по-здрави, отколкото преди това, дори и да не са ползвали хомеопатично лечение и въпреки алопатичното такова.

Очевидно е следване на някакъв свой път, някаква своя мисия.

Болестта не е някаква пречка към осъществяването на тази по-висша цел.

Да, от локална фиксирана позиция наистина болестта сякаш ни пречи. Как може, когато си болен, когато те боли, когато страдаш, ти да осъществяваш някаква по-висша цел на съществуването?! Обаче, ако гледаме от по-широката перспектива, то – неосъществяването на нашата висша цел, на нашето съществуване, ни разболява.

Т.е. неследването на нашия път на най-малко съпротивление ни разболява. 

Да се съпротивляваме, ни разболява. Да изживяваме себе си като по-малко от това, което сме, е онова, което ни разболява.

Болестта ни помага да осъзнаем факта, че сме се отдалечили от себе си, че сме „вън от коловоза”.

Болестите и енергетичните модели-миазми са онези неща, които ни катализират, които ни помагат да направим необходимите промени със себе си, за да може да изпълним тази по-висша цел на своето съществуване. И да - болестите са отклонение от едно изначално състояние на динамично равновесие, появяват се, когато ние се отклоним от това състояние, но не те ни отклоняват от състоянието на динамично равновесие. Те са предвестие, знак, послание, глас, сигнал за това, че не се изживяваме в хармония и в равновесие, т.е. в здраве.

По аналогичен начин, разширявайки представата за миазмите, можем да обобщим: Животът е процес, минаващ през различни фази и съвсем логично изглежда, че при съпротива и отклонение, при опит за прескачане на някоя фаза, ако фазата е корумпирана, се случва разсройство. Имаме своя мисия в живота си и сигнални знаци при съпротива, при отклоняване от мисията да бъдем себе си. Имаме процес на живеене, през който ние преминаваме и имаме болести, когато по някакъв начин нарушим този процес.

 

Миазмите могат да ни помагат да разберем психоемоционално, дори духовно къде е локализиран човек и какво прави със себе си и с живота си, какъв е моделът на неговото поведение, какъв е моделът на неговото живеене.

Миазмите са адаптационни механизми, водещи ни през естествения процес на Индивидуация, на ставането самостоятелна, независима и себеактуализираща се личност.

 

Маслоу в една от своите основни теории, „Пирамидата на потребностите”, задава една базова идея – че човешките същества имат вродена склонност да се придвижват към по-висши нива на себеактуализация, по-висши нива на здраве, по-висши нива на творчество. В тази светлина Маслоу дава едно чудесно определение за неврозата – Неврозата може да се приеме за блокиране на способността на човек за себеактуализация. А тя, себеактуализацията, води всеки индивид към най-висшите нива на резултатност.

 

Разбирайки това, миазмите спират да бъдат ригидно разбирани като зараза, петно, зацапване и прочее, както по начало са били възприемани. Спират, за да започнат да бъдат пътепоказатели, да сочат пътя, чрез който да интегрираме нещата от себе си, които сме изтласкали, които сме отрекли, стават пътя, по който да възстановим своята цялост.

Така служейки си с една своеобразна метафора, можем да илюстрираме и охарактеризираме миазмите по следния начин: те носят „разрушението”, което ни кара да осъзнаем нерушимостта на себе си като същество, като разум. И ако това необходимо „разрушение” е видяно като „заразата”, „петното”... да ... миазмите са петна, пунктир на път на себевъзвръщаемост към цялостна себеактуализация.

Миазмите са онези знаци по пътя на нашата Индивидуация и еволюция, които маркират къде бъркаме и кога не се движим в синхрон със себе си, кога не сме себе си в здраве.

Те са онези „необходими заразявания”, за да се завърнем към себе си като здрави, осъзнаващи, творящи в изживяване ... Миазмите ни подсказват, че са нужни промени по пътя, в начина, по който го вървим, с оглед на това да извършим висшата мисия на нашето съществуване.

Те са „заразата”, която ни е нужна, за да се излекуваме.

 

Аз се раждам. Неизбежно надарен с неврози. Миазмичен. Травмиран. Опетнен.

Родил съм се, за живот... започвам борбата си за него.

Адаптирам се. Адаптирам се на травмата-живот. Така го изживявам, поне в началото. Като травма. Това е началната травма, към която се научавам да се приспособявам... Уж забравям...

Актуализирам адаптациите си.

И...

Живея, за да си припомня, че съм се родил...

В радости, в болки... в асоцииране, отричане, изтласкване на травматичния материал далеч към мен... в живот, игра на бумеранг... аз хвърлям „вън” от мен, отхвърленото ме залива... припомняйки ми същността.

Ако не вземам уроците си и ако не направя с решение и отговорност нов избор(в друг модел, на друга плоскост, с ново разбиране), ако не осъзная смисъла на случващата ми се болка, отново получавам дозата подобие „л-во-болка”, т.е. изкуствената болест е събитийно произведена и случена в хода на актуализацията и по пътя на индивидуацията... така щото някъде там естествената болест да бъде излекувана.

И там, където сме готови холистично съзнателно да бъдем „излекувани”, освободени от невротичния компенсаторен механизъм, от генерирания миазмичен блокаж, от „заразата”, „петното”, то повтарящият се модел(невротичен – на болеене, страдание) престава да бъде мултиплициран. Става превключване към нов миазмичен план, към нова реалност, градяща се на нови съзнателни избори. Теренът на „покритие” на жизнената сила, жизненият принципен модел е с нова програма вече, разкриваща нова по-широка перспектива на личността.

... На личността, стремяща се по начало към себеактуализация и Индивидуация.

Движението е възстановено. Следователно здравето.

 

Всъщност насоченото съзнание към конфликтната зона, към проблема, към неврозата, осъзнаването е това, което лекува. Съзнателността за съществуването на подобие на травмата със сибитийното „лек-во-болка” прави самото подобие като такова най-близко... симилимум, лекуващо... а инак, без осъзнаване се случва повторение на старият модел, в миазмичен блокаж на жизнената сила, в прогресиращо влошаване. И болеене.

В този ред на мисли... дали склонността за смисъл, на задаване на смисъл ... на нещата, на случките, на травмите дори... на болката... на радостта, на здравето... на живота... на любовта... дали смисълът и нуждата от определяне на ясен смисъл и липсата на такъв не е онова, което ни прави болни? Защо сме тук, защо живеем? Кои сме? За какво сме в болка? А моят смисъл да съм тук какъв е? Смисълът да съм в болка и радост какъв е? Без цел ли съм, не знам ли кой съм, накъде отивам, накъде съм се запътил, с какви задачи, с каква мисия... то аз съм болен?!!!

 

В тази светлина можем да видим колко голямо значение и роля „играят” миазмите в режисирането на биването ни тук, в реализирането ни, в съществуването ни, в живеенето ни, в Живота като такъв, в живота като тяхна жизнена проява. Те са съществени, защото тя, Хомеопатията, с миазмите като базово средство за анализ и разбиране на жизнената сила, може да се използва освен за възстановяване на здраве, така също и за духовно израстване. Защото лечението представлява възстановяване на хармонията със себе си и света.

 

Хроничните болести се обясняват с миазмите в хомеопатията. Нека не позволяваме да попадаме в хронично ригидното разбиране за самите миазми като модели на поведение на жизнената сила. Защото е важна общата картина – жизненият принцип е всепроникващ, навсякъде и непрекъснато действащ към оравновесяване. Защо да не погледнем на миазмите и теориите за тях – като на опит към излекуване на стигматичното мислене и погрешно възприемане на здраве и болест на човека еволюционно? Да, по време на Ханеман е станал пробив в съзнанието, по-скоро съзнанието е било насочено към това, което трябва да бъде разбрано и осмислено за здравето на човека като цяло.

Принципите на Хомеопатията говорят за принципа на подобие и този на Херинг, който гласи, че: здравето се случва отвътре-навън, отгоре надолу, от по-важни към по-маловажни органи и системи, в ред обратен на появата на симптомите.

 

Защо да не помислим върху факта, че може би пътят на самата Хомеопатия и разбиранията й дотук са един всеобщ процес на оравновесяване на жизнената сила Живот и Здраве, по пътя на еволюционното осъзнаване и преоткриване в разбиранията и в концепцията за здраве и болест.

По времето на Ханеман, в тогавашната ситуация и картина на световното положение – тогава „подобно” е било именно теориите, които тогава са се появили. По принципа на Херинг, тогава важно е било това, това е било на ход да бъде открито.

 

Защо не помислим, че е крайно време да провидим какво в момента е на ход и чака да бъде видяно и разбрано... а ние упорито бягаме от себе си, от това да видим истината за себе си, за света, за здравеенето и случването на здравителния процес като непрекъснат механизъм.

Обществото ни е болно от съпротивите си. Ние сме болни заради това.

 

Нищо не е спряло в точка от времето, всичко във всеки миг търпи развитие... Така е и с хомеопатията като наука и медицина. Защото науката съществува сама по себе си, еволюирайки с нас самите. Нея я има като наш стремеж към себеразбиране и себеоткриване пътя към здравето и добруването. Хомеопатията Е тази, която е, и би била безмислена без хората, за които тя е лекуващ метод.

Тогава не е далеч от мисълта да видим, че новият поглед за миазмите като еволюционни фази, като еволюционни адаптационни механизми ... е съвсем естествен и истински. И не случайно е видян. Точно днес. Точно сега. И точно по този начин.

 

Херинг казва: Една естевена болест, която естествено се излекува, протича отвътре-навън, отгоре надолу, от по-важни към по-маловажни органи и системи, в ред обратен на появата на симптомите. А потискането на симптомите причинява дълбоко нарушение на жизнената сила.

 

Дали не е естествена болест отричането на новото? Дали не се съпротивяваме и потискаме, отричайки. Дали с това не се самоослепяваме за самите себе си и разбирането и изживяването си като здрави хора? Дали не се саморазболяваме?

Принципът на Херинг като основен хомеопатичен принцип всъщност е природен такъв. А природните принципи са приложими на всички нива, при всички условия, всевалидни са. Принципът на Херинг е всевалиден, при каквито и да е граници и условия, при каквито и да е съпротиви и отделяния.

 

За да има симптом, има нарушен адаптационен механизъм на Цялото. Цялото се опитва да коригира тази адаптация и появата на симптомите са форма на адаптация. Самата адаптация се актуализира във времето. Същото е и с разбиранията към конкретна теория. Същото е и с новопредставеното и новото. Защото... върху жизнената сила вкарваме наши мисли, ограничения, споразумения...

Нека се замислим кое е онова нещо, което ни кара да се съпротивяваме на новото?  Защото егото така се плаши да се окаже недоразбрало или че е било до известна степен в заблуда, или в ограничено разбиране за себе си и света? Винаги имаме нужда от смисъл, постулирани закони, които да описват света както си го представяме, както сме свикнали да го виждаме и разбираме, както е удобно, да го прави сигурен... че да съществуваме в познатото. А често се оказва, че някои постулирани от закони са в разрез с вселенските закони(защото се базират на илюзия, на липса на знание, на недостиг, на псора)... и ето че стигаме отново до изводът, че в основата на всички болести е потискането на естествените процеси.

 

Егото какво иска – да съществува, да го има, да се отдиференцира, иска да бъде уникално, различно, защото умира от страх да не би да не бъде забелязано. Умира от страх да не би да не бъде идентифицирано. Отделя се. Със своите знания, със своите разбирания, със своите позиции и виждания за света – за света си, светът, който гради против всеобщите вселенски процеси, светът на недостатъчност, но на изнесена в компенсация достатъчност. Да – аз, егото, Аз-отделният съм прав. Да, аз с тази теория, съм права. Да, вие с вашите теории, никак не сте на правия път... и прочее такива ред на мисли. Не е лесно на егото да приеме, че всъщност не е отделно от света, че е едно с него. Защото това би го умъртвило, това би го обезличило и довело на нов план на съществуване – непознат за него. Смърт в прераждане. В прераждане и претворявания, за които Аз-отделният, Егото, не подозира. ... Зациклянията на ниво Его... са показателни и сами за себе си говорят къде се намираме по спиралата на себепознанието. А само да знае, то, Егото... колко е лесно – с обърнат поглед към себе си, със спирането на самодресировката на отделяне и със съпротивителни себедоказвания пред „другите”, ... само да знае, че със себеактуализацията и себеизразяването естествен и приемащ и следващ всевалидните вселенски закони става излекуването. И тези закони са кодирани у нас посредством жизнената ни сила.

 

Знаем, че чувствителността и възприемчивостта са основни компоненти на жизнената сила и определят адаптацията й. Следователно определят здравето като непрекъснато случващ се жизнен принцип. Когато жизнената сила е потисната, когато се потиска със събития, случки, хора, споразумения, ега, ега... съпротиви ... се стига до необходимия належащ във времето момент жизнената сила да има нужда да получи по-силен стимул, за да възстанови равновесието си. И колкото е „по-потисната”, толкова по-симптоматично и патологично е „видимото”, т.е. болестта е по-симптоматична и патологично видима. Но Невидимата жизнена сила, енергията двигател към здраве, в състоянието, в което е, с потиснати чувствителност и възприемчивост, генерира сила в потенциална енергия. И ... когато подаденият стимул е достатъчно голям и подобен, „разбран от нея”, на нейния език, тя, жизнената сила (със скок в остро състояние най-вероятно) минава в нов план на интензивност в ожизняването, покрива обезжизнени преди терени.

Същото е със старите и нови разбирания и Егото и подадените му стимули(ново знание за себе си). Същият е механизмът. Вървим по пътят на Индивидуация към здраво Его, към интегриране на Персона и отричаната от нея Сянка, към интегриране на границите... а безграничието на Егото всъщност го чупи и обезграничава, т.е. обезличава и води до разрушаването му. Но това е само за поставилото се в рамки разбиране. За ограниченото и ригидно разбиране.

Но необходимо е първо да се отделиш от цялото, за да усетиш и пренаредиш и да видиш, че си цялото. Необходимо е да потвориш образно казано, за да изживееш творението си и да разбереш, че ти си самото творение. Че ти си всичко.

 

А ние какво правим?! Градим Его, чупейки го, сваляйки граници.

А това се равнява на -  опитваме се да се актуализираме, болейки ни.

В съпротивата се губи енергия, в съпротивата на егото... и това го разрушава.

За да съградиш нещо ново, трябва да разрушиш старото. За да смениш формата в нова, трябва да развалиш старата форма, да промениш старата форма.

 

Помощ, която често, поради така поставените граници, съпротиви и отделяния, тъгата и болката оказват: Свързват ме с най-дълбоката ми същност, така щото да се възвърна обогатен към „външния свят”, а богатството е да можеш да приемеш станалото, ставащото, без съпротива, без отделяне, отцепване от себе си, отхвърляне.

Това е трансформиране на енергията на болката в съзидателно действие, в себеактуализация, в изживяване, творене.

Възхитително е как светулката сама в тъмното си твори светлина, как сама я генерира J

 

Какъв е урокът от болката: ако страдаме по нямането, по недостига, по онова, което вече го няма тук, то няма как да се радваме в тук и сега. Съзнанието е насочено в миналото или в бъдещето(като компенсация на жалеене по миналото и в опити да го случи пак същото или компенсирано ново минало в утре-то) и не остава ожизняване в настоящето. Няма изживяване съзнателно, няма радост, няма творене, няма движение, няма себеактуализация, няма здраве. Губи се живота.

Няма център и фокус в тук и сега.

 

Всичкото това нямане е стигма. Стигма на обществото ни. От ума подхранвана илюзия.

Стигмата на обществото говори за потискане.

Мисленето е осакатено, ригидно, от което ни боли. И като боли, избираме да забравим за себе си, като свиваме перспективата, от което още повече боли. Тази упоритост „мачка и потиска” жизнената сила. Упорито се разболяваме – не от болестотворни агенти вън от нас, а от самите себе си, от творенето на болест в себе си. В съпротива, защита и бягство ставаме жертва на самите себе си.

Ние сме си болестта, в изборите на адаптация, които сме си изградили и позволили да имаме.

 

Бягаме от болката, но неразбрали и неприели урока, страдаме от бягането от нея и себе си, съпротивявайки се на болката. Тя е там, има я, защото нашата същност помни и знае какво е комфорт и здраве. И тя, болката, е разковничето, пътят за връщане и към себеактуализация. Дискомфортът задава пътя към себеактуализиране и комфорт, сиреч здраве.

Това, което правим е асоцииране, проява на лично отношение като отхвърляне, изтласкване, т.е. ние все повече ограничаваме потенциала си, фрагментираме се(а от това боли още повече), защото работим с все по-малък личностов потенциал.

Колкото и да се фрагментираме, знанието за мен, за аз, за егото винаги съществува... и боли от фрагментирането и отделянето.

 

Там, където има съпротива, има граница, там боли. Съпротивляваме се да не ни боли. Бягаме от болката, съпротивявайки се, но така всъщност си произвеждаме още болка в допълнение.

Болестта се получава, когато ние се противпоставяме на естествените процеси.

Интегрирането на всяка граница е „разрушаването”, стапянето, елиминирането на тази граница, осъзнаването на нейното несъществуване. Болката е опитите за „разрушаване” на самопоставените граници от първичното отделяне насетне.

 

 

 

 

За да се опитаме да разберем миазмите, трябва да погледнем на тях в контекста на времето, в което са формулирани. Ханеман ги определя като нещо невидимо, което влияе. Казва, че те, миазмите, са нещо невидимо, което може да бъде унаследено и което обхваща човека мигновено.

Друг поглед над миазмите е теорията за анимакулите, а именно, че болестите се причиняват от много малки живи организми, които днес наричаме микроорганизми.

Друга теория за миазмите е т.н. зимотична теория. Според нея интертни вещества в околната среда стават патогенни и болестотворни за човека при определени негови вътрешни състояния на организма му. Това говори за имунитета, за унаследяването.

 

Историята на Хомеопатията, с принципите и теориите, на които стъпва, показва стремежът към по-ясно разбиране, към различен начин и поглед над болестта и здравето като един личен акт на себеразбиране и себеусъвършенстване, поемане на отговорност и ментални модели на самоспоразумения. Струва си да се замислим днес и да видим миазмите в Хомеопатията и тяхната роля и значение в нов, е(р)волюционен дух, да провидим отвъд стигматизирането им като „петно” и невидими неясни причини за болести и блокажи на жизнената сила. Струва си да добием едно ново виждане и разбиране за теорията на миазмите, а така и за самите нас.

 

Всяко нещо на този свят търпи развитие.

Самите принципи на Хомеопатията говорят за динамика, движение, случване и здраве.

Всяко нещо – обект/субект – има свой еволюционен път, има своето развитие във времето.

Стигма е да си ригиден, консервативен и неотворен към „новите хоризонти”, носещи все по-ясен смисъл на изминатия път дотук.

Стигма е отричането на новото. Било е стигма и винаги ще бъде.

Теориите в Хомеопатията, които градим и доказваме и на които се базираме, са стремеж към по-съвършена картина  за това какво е болест и здраве, какво е миазъм...

 

Теорията за Перинаталните матрици и Индивидуацията, неизменно вървящи ръка за ръка с Теория за неврозата, описват и дават един нов поглед в еволюцията на разбиранията за болест и здраве, за миазъм. Дават нов поглед за миазмите като описващи еволюционния процес на случване на живота, на хората, на света, на всичко.

Миазмите могат да бъдат видяни като онези адаптационни механизми, които ни водят през естествения процес на Индивидуация, на ставането независима самостоятелна, себеактуализираща се личност.

 

200 години разглеждат миазмите само като блокажи пред възстановяване на здравето ни, но в светлината на Индивидуацията можем да ги видим като онези знаци по пътя ни, които сочат и подсказват, че миналото е събрало необходимост и нужда за промени тук и сега. Събрало е нужда да се промени бъдещето ни, необходимост за промени в начина, по който вървим, така щото да извършваме висшата си мисия на съществуване, да се себеактуализираме и усъвършенстваме.

 

Нов знак и нов поглед е и това разбиране, за което споделяме. Ново знание и нов знак по пътя към възстановяване на здравето и добруването в баланс и хармония.

 

#2 Органон: „Най-големият идеал на лечението е: изградено веднъж върху ясно разбираеми принципи, да възстановява бързо, безвредно и трайно здравето, с други думи да се справя с болестта във всичките й проявления по най-краткия, най-сигурния и най-безвредния начин.”

Ханеман е задал в този параграф ясно какъв е нашият стремеж като хомеопати – да имаме първо ясно разбираеми принципи, на които да стъпим, които да следваме в предписанията си.

 

В Параграф 4 на Органон Ханеман отбелязва – Лечителят е „пазител на здравето, ако познава факторите, разстройващи здравето и причиняващи болест, и знае как да предпази от тях здравите хора.”

Да не изпадаме в самозаблуда и в ригидност – нека развиваме разбиранията си за жизнената сила, за здравето и болестта и миазмите като енергетичен модел на жизнената сила.  

 

Ако погледнем на хомеопатите като един общ организъм, който върви по своя път на индивидуация, към себеактуализация, към здравеене, то... дали пък новото знание за миазмите не е поредна крачка към разширяване перспективата и отваряне на нови възможности за хомеопатията като медицина и начин за лечение?!

Теорията за миазмите дава още по-голяма яснота за разбирането на принципите, а следователно за следването и прилагането им.

 

Нека хомеопатичната общност продължава да се базира на основоположените формулирани принципи, но нека и не забравяме, че всичко е движение и развитие и тук днес и сега отключваме ново знание за себе си, което е време да интегрираме и използваме по предназначение.

 

 

Библиография:

 

1.    Лекции по Психодинамика: Теория на неврозата – Иван Кацаров

2.    Лекции по Хомеопатична философия: Теория на миазмите – Иван Кацаров

3.    Лекции по Психодинамика: Перинатални матрици и Индивидуация – Иван Кацаров